|
|
|
|
|
|
 |
|
Нещастникът
Животът - тежка сладка радост,
дни греховни самота.
Аз обречен съм да страдам -
това е моята съдба.
Мъката на две ме къса,
а в душата ме гори.
Депресията ме обгръща,
сърцето тя ще заледи.
На кой му пука че се мъча,
на кой му пука за това!?
Чувствам се като боклука,
потъващ бавно в калта.
Зарад мене други страдат,
не са виновни за това.
Опитвам се да ги предпазя
от черната ми зла съдба.
Но скоро аз ще си отида -
с наслада чакам вечен сън.
Болката ще избледнее
с тъжния камбанен звън!
|
|
Две тела
Две тела, родени от тълпата,
отхвърлени търкалят се в прахта.
Те просто молеха за свободата
да изградят живот по свои правила.
Те можеха да чувстват и долавят
лъжи, зад безжизнени лица,
и затова намрази ги тълпата -
отрече се от своите деца.
Две тела, две сърца, две души в прахта...
Две сърца, способни да обичат,
превърнати в студени бучки лед.
Намразиха, преди да се усмихнат,
получиха отрова вместо мед.
Тълпата знаеше, че те ще се обичат
и всички чувства в тях унищожи.
Опита се да ги превърне в камък
да ги възпита в подлост и лъжи.
|
|
Junkie
Във вената разкъсана
иглата пак прониква.
И мислиш че летиш,
а после май, че плуваш.
И май главата ми я няма -
защо тогава ме боли?!
Лежа в леглото - пак пътувам,
без да мога да се мръдна.
Защото дрогата е много,
защото волята е малко.
И пак иглата помпа смърт! /4/
Мечтите в прахчета са скрити -
желания в грамове измерени.
А вените вратите ще отворят
и всичко сиво ще изчезне.
Лежа в гроба - пак пътувам,
изгубил всичко на света.
В утопия сладка, гнила,
изгубих своите мечти.
Защото волята е малко,
защото дрогата е много.
И пак иглата помпа смърт! /4/
|
|
Живот и съдба
Живота е радост,
смъртта пък боли.
Умират роднини,
приятели добри.
Живот след смъртта
дали съществува?
Дали ги урежда
дори и след това?
Живота е гадост,
която вони
и бърка дълбоко
в нашите души.
Добрите умират,
защото са добри.
А злите живеят
напук на света.
Защо ли съдбата
ни прави нещастни
и в нейните лапи
сме букви безгласни?
|
|
Самота
Дъждът се излива бушуващ и бесен
над тъмното пусто поле.
Светкавица ражда се, трепва, умира,
огрявайки мойто лице.
Изгасват край мене стотици светулки
и бухалът млъква смутен.
Земята потръпва под моите стъпки,
вълкът се страхува от мен.
Душата ми е празна.Сърцето не тупти.
когато се усмихвам, аз крия, че боли.
А после пак тъга.
За миг искра… проблясък…
Което докосна, със трясък се чупи,
жигосвам, когото погаля,
и всички, в които се влюбя, умират.
Защо съм такъв аз не зная.
Животът ми пропит е с тъга и със лъжи,
когато се усмихвам, аз крия, че боли.
А после пак тъга.
За миг искра… проблясък…
|
|
Тихо
Тишината вибрира. Тишината крещи.
Тишината поглъща ме цяла
и кара ме да полудявам.
Всичко е тихо, спокойно и свежо
и идилично мълчи,
унесено в тихи мечти.
Само аз моля за адския тътен,
нестихващо ехо, креслив резонанс.
Моля за звук, който сградите срутва
и втурва се в моето АЗ.
|
|
Часовников механизъм
Може би няма нещо по-гадно,
в една посока да се въртиш.
Да гледаш другите, как същото правят,
и нищо не можеш да промениш.
В стремежа да прогониш алчността,
проправяш място за греха на завистта.
Започваш с него да се бориш уверен,
уверен, че вършиш добро.
Часовников механизъм.
Всеки що с власт е - света направлява,
от своите истини свил е венец.
Съди и сам грехове оправдава,
в заблуда, че вече е станал светец.
|
|
Тежестта на оковите
Смъртта сееше своето семе.
Дяволи черни оскверняваха гробове.
Никой не понасяше тежкото бреме,
никой не искаше живот на колене
Малцина се изправиха пред злото,
мнозина паднаха на колене.
Но идваше денят когато,
тъмнината щеше да се прокълне.
Но времето течеше бавно, тежко,
не идваше и смелият герой.
Умираше народа черен,
за него нямаше покой.
Дрънчаха тежките окови
и ангелите черни на смъртта
властваха гробовно над земята
и бяха рожби на нощта.
Светкавици разкъсваха небето,
порои влачеха страха.
И в хорските уши звучеше ужас -
на Сатаната зъл смеха.
Смъртта сееше своето семе.
дяволи черни оскверняваха гробове.
Никой не понасяше тежкото бреме,
никой не искаше живот на колене.
|
|
Дълбоко в спомена
Седя заслушан,в безмилостния шепот,
на спомени черни и своята вина.
Как искам аз времето да върна,
да застана пред теб, както ти преди.
Но късно е вече - вече те няма.
А сърцето ми жално за тебе крещи.
Не мога да спра да мисля за тебе -
как вместо мен, отиде си ти.
И всичко пропада в бездна безкрайна,
където се скита и твойта душа.
Но знай, приятелю, аз идвам при теб,
дори и вечно в ада да горя!
|
|
Вината
А какво ли знаем ние за живота?
Чудя се защо не мога да заспя?!
Въпроси много, а отговори няма.
Нима е някаква вина?!
Да, виновни, всички сме виновни,
щом допускаме това.
Щом допускаме войната, злобата
да тровят нашите сърца!
Аз ли съм това?!
Това ли e светът, в който живеем?
Свят мизерен, изпълнен с лъжа,
свят обречен да умре.
Дааа...!!!
Аз ли съм това?!
|
|
Бесилката
Мъртвец вмирисан се поклаща на старо напоено с кръв въже,
смъртта дошла е и го праща в нейните покои да снове.
Защо обесен е и той не знае. Не помни - беше се напил.
Но т'ва едва ли някой ще касае - решено е, че се е провинил.
Бесилката е заета.
По цели нощи в кръчмите беснял бе, парите си дал до сетен грош.
За вино и бардаци пропилял ги бе като мишка беше в тази нощ.
Смъртта остава вярна на съдбата, така е писано на всеки.
Тялото умира и гние в земята, а душата живее и се скита во веки.
Бесилката е заета.
|
|
Halloween
Днес е празника на Вси Светии,
духове разни умрели души.
Днес е празника на Всите Светии,
към гроба политаш и то без глава.
Лампа присветва, токът угасва,
тиквата пламва до твойта глава.
Вик на омраза разкъсва нощта,
към гроба политаш и то без глава.
О-о-о-о-о, Хелоуин -
празникът на злия баща.
|
|
Измамна съдба
Години наред се разхождах безцелно
по гладкото сиво шосе,
изобщо не знаех, не мислех, не чувствах,
не се питах “ да или не? ”.
Шосето надолу вървеше полека
и чезнеше заедно с мен,
превърна се в прашен път, после в пътека,
а сетне стопи се съвсем.
И както пробивах си път в храсталака,
пред мене изпречи се тя –
охулена, дрипава, злобна, жестока, -
реалната моя съдба.
Съдба.
Напред ме поведе през джунглата гъста,
в пастта на живота суров,
през мрежа от мисли, сред хаос от чувства,
в шума на беззвучния зов.
С мен тръгна по моста над пропаст от болка,
мост стар и разяден от грях,
но мостът изскърца, изпука, изохка
и рухна сред облак от прах.
|
|
Утопия
Седиш и мечтаеш да дойде денят,
когато света ще потегли напред.
И всичко, което изглежда утопия
ще бъде реално, ще бъде наред.
Седиш и мечтаеш,
и в сън се унасяш -
потапяш се леко
в живота блажен.
Сънувай, несретнико, плувай в мечти,
защото ще свърши съня.
Живота в ъгъла пак ще те срита
и с вик ще се върнеш в света.
Дъждът те прегръща и мокри до кости,
студът те докосва с целувки - игли,
но ти не усещаш - съня ти те пази,
завил те е нежно в юрган от мечти.
И пак се отправяш към главната улица,
присядаш на мокрия още паваж.
И шепа протягаш за няколко гроша,
за късче надежда, за капка кураж.
|